Терасата

Така мълчалив – като синята птица
на разкошната юлска неделя
дето тихо гнезди под балкона, без песен –
много тежка е човката й – от замръкнало лято,
от издъхнали полски цветя,
от нареждане
на съзвучия по теловете, между прането –
дявол знае как омагьосвам мислите му
и го карам да се надява,
че от далечната ни женитба,
от съвместния ни живот на терасата
с малка маса и стари столове
се е стоплил и югът за двама ни...

Така мълчалив – като бистрата утрин,
през която ноември замята постила
с ромон от късни листа и снежинки по клоните-
пак е паднала зимата – пред вратата,
край прага ни –
Не подавай ръка!
Не си струва нито студа, нито ятото,
зад което фургонът на вятъра ядно затръшва вратата
и последното птиче перо, остаряло,
побеляло от много посоки,
с дъх на бягство и често завръщане,
ще нощува на малката ни тераса...
Май само ние не сме отпътували!?