Щурец

В неромантичния пейзаж от тротоари,
от закъсняващи мъже и спирки,
там някъде
в забутания зад завоите квартал,
несръчно скрит
в още по-несръчно окосените градинки
един щурец грамотно осъвременява песните си.
И това не е скандал ...
Не е дори квартална одисея...
Участникът е твърде закъснял -
щастливите очи на влюбените феи
отдавна са откъснали сърцето му от там...

Заромоляват осветени денонощните прозорци.
Вечерята отдъхва от безгрешните жени.
Там някъде
залутан в неспокойните послания,
поетът му подава лист хартия и молив
и двамата улисани в подскоци,
оплетени в петолиние от детски смях,
заместват с думи всяка слаба нота
и всяка точка с мажорен лад.
Но и това не скандал.
Не е дори знамение.
Поетът често се прибира закъснял...
Щурецът е попаднал в друго измерение,
където се дочува само полужив сигнал...

в неромантичния пейзаж от тротоари,
от закъсняващи мъже и спирки,
там някъде
суетно измърморен
щурецът е дочул адресът ми,
но думите в него не подсвиркват...

Кафето

Кафето
Чаша с дъх на опознаване
На масата изстиват очертания

Ръката й
Подай ми конфитюра и сметаната
Защо се бави аромата й на нежност

Обичам
Докато закусвам да иронизирам
Необичайната усмивка на чинията

Лъжица
Мед заключва в капки името й
Горчи от изненадата в устата му

Кафето

Сутрин

сутрин
докато господ
още не си е измил очите
какво ли вижда
черен му е света
навсякъде
аромат на кафе
сандвичи
делник
нетърпение
а на него
кой му доставя
всичко това

Баба и внуче

Тя има за него
разни цветни конци
заплита ги необратимо
той й отговаря
със същото
усмихва се
и тя покорно се изгубва
в шарените бримки
на смеха му

Повод да съм тук

на мама

От думите, с които съм се срещнала
и някой ми е позволил да ги напиша,
от хората, които ми принадлежат неистово,
и с които ще се раздвоим в зенита,
от времето, което ми предсказва грешките,
от истините, зад които съм мълчала,
от неполучените по-добри известия,
от многото червени настоятелни сигнали.
От всичко съм запомнила по нещо,
сърцето ми е тропало обидено с юмрук .
И някой винаги е чувал, имал е за мен надежда...
Създавал ми е повод да съм тук!

С бързоного сърце на сърна

С бързоного сърце на сърна,
с пъстрокожия бяг на кошута,
в дългополата жадна гора,
отесняла от птици и звуци,

като арфа от струйни лъчи,
сплела плитка от бяг и посока,
тайно влизам. Вода и треви
по следите ми никнат наопаки.

С бързоного сърце на сърна,
неспокойният гонг на луната
съразмерно разделя нощта
между мен и съня на гората.

По сърдития й хоризонт
недоспалите облаци свъсени,
сключват вежди над стария бор
и разкъсват венчалните пръстени.

С бързоного сърце на сърна,
с тъмноокия страх на кошута,
с аромат на прощална жена
надживявам гората и хуквам...

Обяснимо

Непознат си за мен. Невъзможен.
Нямам сили дори да изсричам
тези странни писма - изговорени,
но наум, без “Защо” и “Обичам”.

Непознат си за мен. Злоумишлен
евтин навик в гласа ти да търся
тънка връв, по която насила
да се стегна край теб като пръстен.

Непознат си за мен. Обяснимо
само собствен съпруг се обича –
след такава любов слагаш точка.
А след нас се роят въпросителни.

Непознат си за мен, но се случва
често двама познати да станат
непознати, строшени от чувства
непознавани или неканени.

Непозната за теб съм. Невиждана.
Май светът се е свил на дивана
и промърква, сърдит като котка
щом не мога с теб да остана.

Непозната за теб съм. Неистинска.
Но какво те накара да мислиш,
че такава любов - срамно ничия,
би се случила в бесен триъгълник

между тебе и мен, и причината
да те срещна така неочаквано –
бих и казала “Хайде, отивай си!”,
но без нея не бих те намразила...

Октомври

Октомври,
потънал в грозде
и ласки
напразно преглъща...
По устните
сок,
по лицето реси...
Пролетта
тъй отдавна
ме е напуснала...
От името ми
само зимата откъсни...

Декември

Декември -
открива ме с обич -
напуснал е зимата
и от сняг
пред дома ми
невестинско було
развива...
Пали сини огньове
от вихри
и ледени съчки
пропукват пред прага,
и долитат сватовници -
северни ветри -
безименни...
Недочакала сгледници,
вече избрала
жениха си..

Мъж-бродник

оброкът ми с лятото
празненство на магьосници
по последния облак
незримо личи
на пияния от очакване
мъж-бродник
несъзнаване
тя го обича така
отстрани

Терасата

Така мълчалив – като синята птица
на разкошната юлска неделя
дето тихо гнезди под балкона, без песен –
много тежка е човката й – от замръкнало лято,
от издъхнали полски цветя,
от нареждане
на съзвучия по теловете, между прането –
дявол знае как омагьосвам мислите му
и го карам да се надява,
че от далечната ни женитба,
от съвместния ни живот на терасата
с малка маса и стари столове
се е стоплил и югът за двама ни...

Така мълчалив – като бистрата утрин,
през която ноември замята постила
с ромон от късни листа и снежинки по клоните-
пак е паднала зимата – пред вратата,
край прага ни –
Не подавай ръка!
Не си струва нито студа, нито ятото,
зад което фургонът на вятъра ядно затръшва вратата
и последното птиче перо, остаряло,
побеляло от много посоки,
с дъх на бягство и често завръщане,
ще нощува на малката ни тераса...
Май само ние не сме отпътували!?

* * *

Тайно в нощния пъкъл от безлюдни сирени,
от прогонени духове и ловци на поети
една мисъл протрита – по подметки и риза,
омотана в прогнози на балкона излиза –
нервно пали цигара, упоява капчука –
с дъх на евтин тютюн и на съботна скука.
И ме хваща за гърлото нещо предзалезно,
нещо мокро и сиво, нещо като изоставяне,
от което разбирам – несъмнено и точно,
че онази с цигарата, дето се кани да скочи,
омотаната в упреци и с разголено рамо,
не е случила – на човек...
Май не е било ден и за двамата...

А над залеза звънко струят драскотини

Тича босото лято по тревата изпръхнала.
Есента го догонва с мокри ръкави.
Суха клечка го перва през рамото,
изохква от бързане
и над залеза звънва една драскотина.

Под тополата сядат листа пожълтели
Попрепил от дъха на тревата
щурец в настроение
ще побъбри за времето,
но с неразбиране
А над залеза звънко струят драскотини...

Златни стъпки все още личат, изоставени
между редките пръсти на дивия кестен.
Тича лятото, хвърля зад себе си стомна.
Разбива я синьото
на небето.
Подсмърчат две-три драскотини...

Кръговрат

Черешата на лятото
узрява бързо –
Не успявам да посегна даже –
През сочното му име
се отцежда есента -
На раменете й –
Две закъснели лястовици –
сенки черно-бели от живот
по календара,
прелитат над земята
скътана в разкош от снежна тишина....
Дали запролети в сърцето ми
от тази завладяна нежност ?!
Под клоните на старата липа
привежда рамо
буйналият вятър,
нетърпелив да пренощува
в пазвите на летните цветя...

* * *

Така ме разтревожи идването ти, което
развърза свитата ми в равнодушие коса.
Навих конец край пръста си,
халките преброих и ето –
било е името ти в края му...Така
разбрах, че е било магия –
кобница проклета,
денонощна,
че съм обсебена,
че съм навита на кълбо,
и че по нишката ми,
вплетена в столетия,
едно човешко настроение
в мен е придошло-
през лабиринта ми от грешки
нескопосан,
над изморения от любопитство врат,
надеждата ми е била подложена
на неочакване...
Какъв обрат...!?
И че обърканата от поличби прошка,
която ти дължа в такъв момент,
е само обичайната самотност,
в предчувствието ми за теб ...


Така ме разтревожи идването ти, което
замръзна като точка в края на деня –
разлях мастило върху листа,
пръските съединих и ...ето,
било е името ти в безпорядъка.. .Съдба!

Продавачката на портокали

безумно синята й рокля
с копчета от портокали
самодоволен
през екватора на кръста й
се е изтегнал
погледа на стария зарзаватчия

между лица
и ароматни настроения
промъква се на пръсти
силуета й
обелва портокал със зъби
разгърдва миризмата разстоянието
от плодовете в пазвата й
покрай деколтето на смеха й
през полюсите
на улисани в равновесието рамена
по спадналия в скута й
меридиан от нестарателни илици
тук-там пропуснали
вълнението на преливащите й бедра

и все по-често
от сергията изчезват портокали